Все по-трудно театърът наистина досяга, изпълнявайки най-древната си функция – да преведе доверчивия зрител по пътя на емоционалния катарзис. Зрителят вече е толкова обръгнал на условности и илюзии, че отдавна не се хваща на играта на съпреживяване на изиграни, при това чужди емоции. Последното откровение на медиираното човешко споделяне е реалити-то, в което условността е замаскирана като непосредственост, обичайното и ежедневното са уголемени и интензифицирани до събитийност и в една такава смесица от преднамереност и натуралност зрителят разпознава своите най-актуални битийни и битови стихии и стопроцентово се вчувства и в героите, и в себе си.

Днес реалити-то изпълнява предназначението на трагедията – живеещият в симулакруми разчиства пътищата към душата си чрез наподобени автентичности, в които проектира себе си. С други думи днес зрителят се връзва само на неща, които му се струват истински. Все по-малко ресурс той отделя на изкуствените, тези, които (не)може да оцени, но с които няма как да се идентифицира или поне механизмите за идентификация не са толкова непосредствени и бързо сработващи. Затова театърът като едно свръхозначено поле на реалности от втора степен трудно влиза в кръвта на наблюдаващия, могат го само най-добрите. Не е като музиката, която като много по-абстрактно пространство на доста хлабави означавания, директно се внедрява в символния и асоциативен ред на възрпиемащия и започва да си работи по своя светкавичен катартичен проект, изключително индивидуален за всеки.

Представлението „Приятнострашно” на режисьора Галин Стоев, драматурга Яна Борисова, сценографа Юлиян Табаков и актьорите Радена Вълканова, Снежина Петрова, Вежен Велчовски, Стефан Вълдобрев, Владимир Пенев действа на принципа на музиката. По няколко причини – защото означаванията в самия текст са енигматично отлагащи се и се приплъзват и в представлението, защото реалността е сведена до емоционални вълни и енергийни потоци, които директно атакуват сетивното тяло и във всяко се конфигурират различно и неповторимо, защото театралността е сведена до минимум, за да преминават тези потоци максимално невъзпрепятствано през актьорите до публиката. Сцената и залата преливат една в друга и образуват поле, в което всеки сам случва собствените си потенции, трептения, вибрации. В този смисъл представлението действа на принципа на реалити-то като предоставя бързи механизми за идентификация, но не с герои, съдби, истории, жестове, а по-скоро с вълновите модели на човешката емоционалност, с които ти не се идентифицираш, ти си базисно свързан, архетипно споделяш. Да въздействаш на емоционалното тяло на зрителя и да не става дума за някой от модерните методи за психотерапия, а за театър, и той да не ползва манипулативния инструментариум на мелодрамата (който все пак разчита на рациото), а направо да се намесва на честотно ниво на човешката чувствителност – това е сериозно прескачане на театралната презумпция и важно предефиниране на възможностите и ролята на театъра в съвременния медиализиран свят.

             Представлението се случва на принципа, опис ан и в текста на Яна Борисова, кулминирал в прочутия израз на Гертруд Щайн “rose is a rose is a rose is a rose”. Смисълът не е в ясната референта зад обекта или ситуацията, а в отлагането, в натрупването на знаци, които не са важни със своите самостойни значения а с това, че изграждат безкрайно поле от недефинирани възможности, които в същностната си нереализираност и незавършеност извеждат смисъла на метафизично ниво. Представлението е много деликатно, интелигентно и естетско музициране по нотите на текста. То изгражда невидима паяжина от взаимоотношения, като всички нишки се пресичат в идеята за градината, която Фани (Радена Вълканова) прави. Градината като метафора на очуднения, магичен свят на нежността, красотата и любовта. Героите са различните фасети на тази градина-идея, които съществуват единствено във взаимните си досягания, неизбежно преминаващи през сърцето й. Изключително стилната сценография – сив под и бели пейки по контурите на сцената – маркира пространството, което петимата герои обитават и което се фокусира около идеята за парка (макетът не е визуализиран на сцената и така запазва битието си на идея, енергия, мечтание). Героите много внимателно – едновременно с респект, досещане за изключителност и несъзнавано упование – пристъпват наоколо или преминават през нея. Постига се усещането за нейната притегателна сила и мощно въздействие върху умовете и емоциите на тези хора. Едно от постиженията на спектакъла е нежният поетизъм, който нито за секунда не прозвучава фалшиво или бутафорно и затова помага много фината актьорска работа – поотделно и като група. Актьорите успяват да постигнат документалността на личното споделяне, максимално естествено сценично присъствие, което вълнува, смея да кажа с автентизма си, пък бил той и умело репрезентиран. Това  за съжаление в българския театър е изключителна рядкост, но пък така обезоръжава, че не може да остане незабелязано или неоценено. Като най-трудното в актьорската задача е, че не се изграждат образи, не се разгръща биография или история, дори ситуациите не са това, което изглеждат, а се случват в отместването/отлагането, които, както казва Филип на Стефан Вълдобрев, “провокират усещания”, а не завръщат към спомен чрез буквален символ. Актьорите е трябвало “просто” да се отпуснат по вълните на текста, да напипат енергийните му ядра и да ги прекарат през себе си, като се превърнат в техни притаени медиатори, а не да ги акумулират с цел скулптиране на картини/ситуации/профили.

 

В пестеливо и саморефериращо сценично присъствие Радена Вълканова преминава от кристално самообладание към емоционална проясненост в брилянтна констелация от документалност и сценичност. Филип по-големият, по-отговорен и социално по-адекватен брат на Виктор в изпълнението на Стефан Вълдобрев придобива меките контури на добронамереност, деликатност и софистицизъм в отношението към света. По-малкият брат Виктор (Вежен Велчовски), който пее в хор и отчаяно, но всеотдайно се влюбва във Фани, се пласира на сцената през крехко своенравие, интуитивна решителност и чара на невинния егоизъм. Соня на Снежина Петрова, трескавата, жизнена и енергична приятелка на Фани, истерично влюбена във Филип, удържа земните нюанси в картината. Снежина Петрова успява да устои на дарбата си за извисяваща се ефектност и да остане в приглушените тонове на цялото. Един малък фойерверк от ексцентричности е диригентът на хора Едмонд Гарабедиян на Владимир Пенев – добро съчетание между чувствителност, прагматизъм и опит. Владо Пенев носи спокойната мъдрост на героя си с облагородяваща човешка харизматичност.

Петимата герои безсъзнателно участват, доколкото са интуитивно привлечени, в изграждането на една капсулирана ситуация/свят/игра, в която управляват деликатността, нежността, полутонът, нюансът, неуловимостта, паяжинообразната действителност и мъчителната сладост на недоизказаното. Историята, която се състои по-скоро от движения на душата, отколкото от събития, разказва за невидимите сили, управляващи живота ни – едновременно необясними и абсолютно валидни, представляващи същността.

Мирослава Мариянова

Текстът е публикуван във в-к „Литературен вестник“, бр. 36, 18-24.11.2009