Второто издание на Sofia Dance Week имаше едно сигурно достойнство и то е, че се случи. В по-олекотен вариант от гледна точка на рекламна кампания и представления по разбираеми за всички причини, но през същата бизнес технология, която подхожда към културата като към продукт за продан. Което има своите абсолютно съвременни и неоспорими основания, но и съдържа в себе си опасността (особено когато става дума за фестивал) бизнес акцентът да премести фокуса към удовлетворяване на масовоия хоризонт на очакване. Слоганът на това издание беше „move your mind” – верният тон, обединяващ лайф стайл послание, в което се припознават много хора като отношение към света, и артистично намерение за трансцендиране на обичайните нагласи и статегии на възприятие. Много находчиво обръщение, което се прицелва в ясна таргет група с едновременно заявените ангажименти да я приобщи и да я изведе на нови хоризонти. Ако успее да изпълни и двете си функции, фестивалът наистина ще придобие ясен профил.
Седемте представления на таз-годишното издание като цяло може да се каже, че зарадваха публиката, а дали успяха да й разместят перспективата към съвременния танц и дали заредиха следващото ниво в играта на разбирането в гледането и правенето на съвременен танц? – за това може би всеки има свой отговор. Програмата включваше четири моноспектакъла, от които два в откровена телесна голота и три групови представления.
Nudo.nuda на Алесандра Кристиани, Италия беше заложил на голотата като същностна идентификация. Това е вторият спектакъл от трилогията „Физиката на душата: Франческа Щерн Удман”, вдъхновена от черно-белите артистични, сюрреални, сугестивни, силно въздействащи фотографии на Фраческа Удман, в които са разкадрирани движенията на една богата, чувствителна и ранима душа. В представлението на Кристиани голотата е изследвана като болезненост, срам, интимност, съкровение, неприемливост, желание за споделяне и чувство за отхвърленост. Голотата в опит да не бъде знак на преживяване, а да бъде самото преживяване, без да се изпада в обсценност или еротизъм. Тренираното тяло на изпълнителката е изключително съсредоточено в минималистичното буто движение (танцът е много повлиян от този стил), което напряга всяка минута с емоция и енергия. Пределно стилизираното движение на моменти клони към илюстративност и разказвателност, което затваря отворения код на четене.
Другият „гол” спектакъл беше на поляка Миколай Миколайчик „Очаквайки” (негова хореография и изпълнение). Тук голотата беше използвана с по-различен ключ – голото тяло като знак на завръщане към най-първичния режим на живеене, към нулевата степен на конструираност, към битието извън разграфеното пространство на знаците, смислите, културните архиви. Опит за завръщане към обикновеността и „природността” на тялото с цялото съзнание за тази невъзможност. Дори само статичното голо тяло на балетиста е вече културен код (да не говорим че е на сцена) – то носи отпечатъка на тренинга, на заучената форма, на софистицираната антропология. Тяло-палимпсест „от втора степен”. Тялото се разхожда по сцената в преднамерена естественост и отпуснатост, прави своя ежедневен екзерсис в реално време, предприема това дръзко споделяне на своите обичайни занимания, за да стигне до границата на своята оголеност (обръсването на главата), където да открие невъзможността от прераждане извън културния конструкт. Както казва самият танцьор „Аз трябва да се създам. Но как, когато с всяко вдишване, тялото ми създава хиляди антитела срещу самото себе си?” Самопораждането извън света на логоса и означаването е невъзможно, всяко вдишване ваксинира срещу “натуралното” присъствие, защото захранва възпроизводството на културните знаци.
Третият моноспектакъл беше „Ерекция” на Пиер Ригал и познатия вече на публиката на фестивала от миналата година Орелиан Бори, основател и хореограф на Compagnie 111. Концептуален спектакъл за развитието на човешкия род, според материалистичната парадигма. И двамата автори (концепцията е обща) имат силно изразен интерес към точните науки и взаимоотношението между технологиите и изкуството. Пърформансът е изграден на принципа на интеракцията с технологията, представена най-вече през много разнообразна и ефектна работа със светлината. Еволюцията от първите крачки на човечеството – от най-природното му състояние – до технологизираното битие, което вече необратимо е променило идеята за органичност. Спектакълът има визуално атрактивни картини, но и моменти на буквализъм в изобразяването на идеите.
Още един спектакъл на Пиер Регал участваше на фестивала – „Асфалт”, направен с компанията му Compagnie Derniere Minute. Хип-хоп танцьори демонстрират своите умения в сценична среда, изградена основно чрез светлина и цветни ефекти, отново създаващи усещането за живеене в общество, доминирано от технологиите. Уличната суб култура със своята антиконформистка енергия е впрегната в артикулирането на вълненията на Пиер Ригал около свръхтехнизирането на света -по-скоро констатация, отколкото опозиционен патос, (който би имал основания единствено в лични романтични настроения). Спектакълът, с популярния си, площаден език и комуникативна образност, кореспондираше на визуалната и социална култура на една не особено зряла публика.
Представлението на Gauthier Dance имаше за цел откровено да забавлява и развлича. В естетическата политика на компанията е да прави просветителски жестове като много неангажиращо и лековато въвежда азбуката на балета в понятийното поле на публиката, предпазливо давайки знаци за неговото съвременно битие. Естрадният елемент в естетиката на представлението го сродява по-скоро с танцовото шоу отколкото със съвременния танц.
Българското участие тази година беше на Kinesthetic project с Reverb и Ductus. Идеите и за двете представления е на Мирослав Генадиев, а хореографията е на Виолета Витанова и Станислав Генадиев (като на второто Виолета Витанова е асистент). Това са едни от най-младите и интересни хореографи в съвременния български танц. Реверберацията е форма на ехо, но вместо отделни отчетливи ехота, се създава серия от множество малки такива, образуващи плътен звук. В Reverb този принцип е пренесен от дискурса на звука в дискурса на движението. В изключително изчистената линия на хореографиране и визуално аскетична среда танцьорите създават динамиката на взаимното зареждане с кинетична енергия, като в един момент множеството задвижвания и съответни отзвуци насищат пространството със самата идея за движение. Танцьорите са само преносители на този енергиен заряд за преместване/придвижване, който започва да вибрира, да се излъчва и отразява навсякъде в пространството. Интересен опит за изследване на физическите потенции на кинетичната енергия и взаимовръзката й с работата на тялото и промяната на скоростта, в който човешкото своеволие е подчинено на законите на механиката.
Безспорният фаворит на фестивала беше пърформансът на французина Брис Льору „Соло#2 – Честоти”. Хореографията и концепцията са негови, в изпълнението се сменят Брис Льору и Красен Кръстев. В пълния мрак на сцената се върти цилиндър от светлинни вертикали, вътре в който се намира изпълнителят, маркиран със светеща нишка, а ръцете му, сключени в кръг, бавно се движат в перпендикулярна на тялото плоскост, като правят кръгови движения в стотици различни траектории, всяка следваща, различна с около градус от предишната. Наоколо са поставени 100 метронома, които единствено синкопират плавното, клонящо към безкрайността на кръга, движение. Изчистен откъм илюминации и празна ефектност пърформанс, всъщност доста аскетичен, сведен до най-необходимите опорни точки на едно дзен пътуване. Този минимализъм на изразните средства и съсредоточеност на изследването – през космическата безкрайност и пустотата до проникването в същността на нещата – отваря безкрайно пространство за интерпретации. Една от възможните е през квантовата теория, която занимава хореографа. Представлението е абсолютно оголено, като че ли до вълнов модел, то и въздейства на съзнанието на ниво вълни и честоти. Светът като множество взаимосвързани вълновите модели, които изграждат единната структура на материята и енергията. Тази структура е непрекъсната, безкрайна, неопределена, потенциал за множество конфигурации и формулировки, което препречва пътя на презумпцията за наличието на същност. Наистина магнетичен и много интелигентен пърформанс, който афектира едновременно съзнание и подсъзнание, разум и усещания, поставя те в двойнствената ситуация на зрител и част от цялото, изкуствено създавайки единна структура от взаимообвързани вълни.
Мирослава Мариянова
Текстът е публикуван в сп. „ЛИК“ , бр. 11/ноември 2009