Най-новият проект на Ани Васева и групата „Метеор“ Пътуване към ада вече може да се види на сцената на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. За основните образи и идеи в театъра на Ани Васева, както и за философските теории и поетически фигури на Боян Манчев, дали текстуалната основа на тази артистична среща между концепции, страсти, визии, пластика и думи, размишлява философът Димитър Божков.
В произведенията на групата от съмишленици „Метеор” театърът и философията се срещат, за да експериментират с границите си и да създадaт специфичен език от тела, жестове и образи, с които да изразят ексцеса и трансформациите на желанието. В текстовете от спектаклите много ясно и отчетливо могат да се чуят определени понятия и концепти, които през художествени изрази разгръщат своя теоретичен потенциал и провокират мисъл и въображение.
Така понятията и движенията на телата на сцената взаимно се обуславят и въвличат зрителя в един свят, където режисьорът Ани Васева и философът Боян Манчев представят създаването и алтерацията на нови форми на живот или пък устояването на стари такива. Архаичното и постапокалиптичното задействат своите ресурси в развихрянето на странни и ексесивни същества, преброждащи пространствата на опитващата се да се освободи фантазия. Експериментите с чудовищата са запазена марка на „Метеор”, които, още от Пиеса за умиране, показват как материята се дезорганизира в чудовищното и как в него дремят потенции за нейната метаморфоза. В това се намесва и техниката като „форма на експериментиране с живото” и виждаме във Франкенщайн и в Извергите ужаса от срещата на архаичните сили на мрака с протезите на techne-то. Франкенщайн и Пандора са едни от имената на тези странни трансформации на материя и желание, в които тялото се деконструира в опита си да се (само)изобрети като вместилище на чистата потенция.
В Изверги. Манифест за нечовешки театър Боян Манчев разгръща тезата, че чудовищата са неопитомени желания, което и виждаме на сцената през прецизната до неузнаваемост игра на актьорите, представящи движенията на изтъплението и трансгреса, които са в крайна сметка движенията на желанието. Неговото освобождаване поражда нови форми на материята, които, през чудовищността, създават своя мрачен постапокалиптичен свят на бродещи видения и отприщени кошмари.
Именно заради освобождаването на желанието този театър не представя разгръщането на фабула, където се преборват ясно изградени характери и се осъществява кулминационен катарзис. Напротив, съществата на „Метеор” дезорганизират всеки възможен сюжет и разпадат всеки опит за фиксиране на Аз-а. Изстъплението и безчинството на желанието правят от материята на тялото неуправляема стихия, в която природа и техника се взаимопроникват до неразличимост. Впечатляващо е как актьорите успяват да осъществят тези сложни превъплъщения на желаещото тяло и да покажат през собствените си движения състоянието на неразличимост между вътрешно и външно, между материя и потенция, между същност и съществуване.
Страховити същества окриват театралната оратория Пътуване към ада, които напевно ни въвличат в пространството на страх и ужас, където ще проследим трансформациите на материя и желание. За разлика от предишните представления на Ани Васева, в това броят на актьорите (Леонид Йовчев, Емона Илиева, Валери Георгиев, Мария Панайотова, Мартина Апостолова, Михаил Жекунов), а и времетраенето са по-големи и задават друг мащаб на действието, което обаче „помни” моменти от Пиеса за умиране, Извергите, Фаетон и други. Както вече споменахме препращания има и към философски идеи на Боян Манчев, които обаче не просто са илюстрирани в пиесата, а са експериментирани през театъра и през възможностите за пластично изобразяване на сами по-себе си пластични и динамични понятия.
Дори изборът на жанр – театрална оратория, ни насочва към синкретичността на произведението – в него се пее, танцува, свири се на лира (Емона Илиева, изпълнение и композиция, музика на Константин Марков), декорите са произведение на изкуството – бароковите облаци с алени оттенъци на художника Борис Делчев допълват атмосферата на изискан ужас, който се излъчва от всеки детайл и от всяко движение в пиесата (а заедно с това и препращат към последната книга на Боян Манчев – Облаци, философия на свободното тяло). Много от сцените са композирани като картини, като моментни застивания на образи от друг свят. Хипнотичното въздействие, което се излъчва от пиесата, е допълнено и от ритмичното четене на текста и преплетената с него музика.
В първата част от пиесата виждаме развилнелите се чудовища и „освобождаването формите на желанието”, които изграждат адовото пространство, което обаче се оказва нашето най-лично, най-първично пространство – това на самите нас и изграждащите ни материя и желание. Фантазията е тази, която се стреми да надникне в тези чудовищни места и тя е тази, която прозира във вдъхновилите постановката работи на Данте, Бош, Брьогел и Блейк. В миналото на културата ни се съдържат тези едва доловими образи на освободеното желание, археологията на които е запазена марка на „Метеор” и Ани Васева. През тази призма е разчетена и темата за ада: „Адът е експериментална хипотеза за форма на живот. Той разкрива ада не като неизбежност, а като не-обходимост. Пътуването към ада е пътуване към себе си. Адът не предстои. Адът вече се е случил. Адът е тук и сега. Където няма желание, там няма аз. Където няма аз, там няма желание.” (из текста на пиесата). Така зрителите са насочени към темите за ужасите, които са дълбоко вътре в нас, за произвеждащото желание, което заедно с това децентрира човека и неговия Аз, за онищостяването, което парадоксално е постигането на себе си. Така първата част на пиесата (разбира се, доста условно можем да говорим за първа и втора част) изобразява стихийността на желанието и неговите трансформации, дезорганизацията на отприщени сили. Костюмите и сценографията също се свързват с желанието през деликатните еротични намеци и естетизациите на телата-материя.
Втората част бихме могли да кажем, че представя техническия постапокалипсис, чудовищата са по-технизирани, техните движения вече не изразяват буйството на материята, а разпада на техниката, тялото с неговите протези е дало на късо и чрез хаотични роботизирани движения се изразява състоянието на неуправляемост и нерационалност. Техника и природа се взаимопроникват. Екстензиите на човешкото събуждат неговите скрити пориви, за да срещнат Франкенщайн и Пандора. Измеренията на чудовищното динамизират дихотомията техника-природа, за да покажат неразличимостта между двете, за да покажат, че формите на материята са движени от непознати и страшни сили.
В театралната оратория адът и нашите желания придобиват и онтологична значимост през използваните и вплетените философски понятия: материя, съпротива, устояване, потенция и други. Чрез така зададените проблеми и техните постановки се засилва усещането за синкретизъм и експерименталност, което позволява да мислим Пътуване към ада и чрез целия корпус на работа на „Метеор”. Различните проекти се коментират, реферират, допълват, създават се мрежи на значения, които зрителят може да проследи.
Но заедно с това и чудовищата на „Метеор” преброждат различни земи, сцени и въображаеми пространства. Те са като същества, които са на път да излязат от някой кошмар, но все още се колебаят на прага.
ПЪТУВАНЕ КЪМ АДА
Режисьор: Ани Васева
По текстове на Боян Манчев
Актьори: Леонид Йовчев, Емона Илиева, Валери Георгиев, Мария Панайотова, Мартина Апостолова, Михаил Жекунов
Музика и аудио дизайн: Константин Марков
Апарати и дигитални програми: Стефан Дончев
Рисуван декор: Борис Делчев
Композиция на лира: Емона Илиева
Концепция костюми: Ани Васева
Изработка костюми: Катя Петрова, Дарина Стоименова, Теодора Бамбикова
Кожа и специални костюми: Емилиан Бонев и Михаил Жекунов
Интендант: Михаил Жекунов
Фотограф: Орлин Огнянов
Проектът е финансиран от Програма „Култура” на Столична община за 2017 г. и от Министерство на културата. Реализира се в партньорство с ДНК пространство за съвременен танц и пърформанс.
свободната сцена на фокус
Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
