СЪДЪТ, ДОМЪТ, ГАРАТА

След тезисното и съучастническо преживяване при разнищване на мола, базираният в Берлин швейцарски композитор Кристиян Гарсия отвежда в разкошната сецесионна сграда на градския районен съд. Във фоайето с извисяващи се като в катедрала колони и арки, раздиплящи се стълби и коридори, той й придава ново измерение посредством много семпъл, но въздействащ ход. Гарсия озвучава пространството с ренесансова акапелна литургийна композиция. Върху нея се наслагват  текстове от действителни и актуални съдебни дела, документи, жалби и присъди в изпълнение от хор непрофесионални певци, сякаш излъчени като равноправни със зрителите представители на обществото. Една истински артистична интервенция, която създава съвсем директно, но и защитено и софистицирано усещане за кафкианска атмосфера в предверието на Страшния съд.

            След това преплитане на перспективата между сакралния и светски ред или по-скоро снемане и същевременно отнемане на сакралното в светското и ежедневното, се отправяме към следващата локация на градско съществуване, за да се превърнем във воайори на приватните пространства и начин на живот в него. Всеки самостоятелно намира своя път през метра и велосипедни алеи към указаната на специална карта жилищна сграда. По пътя не се заличава усещането, че си част от някаква рамка, от някакво представление, което моментално изостря и променя гледната точка към непосредствените градски гледки и ситуации и без да искаш започваш да търсиш инсценировката и по улиците. Самият град като че ли се явява паралелен на самия себе си. Създаването именно тази рамка за промяна на възприятията към заобикалящото е един от най-интересните ефекти в замисъла на този фестивал.

             „Домът. Прайм тайм” на швейцарския артист Доминик Юбер ползва площадката пред типичен блок от ’70-те, маркиран в съзнанието на града като общежитие за емигранти и работници в емблематичния квартал на бивши гастарбейтери, емигранти и социално слаби Кройцберг, като аудиториум в буквалния смисъл на думата. Снабдени отново със слушалки, започваме да слухтим и дебнем случващото се зад прозорците на шест апартамента, естествено оформени от дърветата наоколо като своеобразен екран и сцена. В ушите ни нахлува полифония от езици, диалекти, банални разговори край вечерята, инсценирани семейни скандали и приспивни песни на техните истински обитатели.  Прайм-таймът в деня на всяко едно семейство – времето за вечеря, са заглушава от прайм-тайма в телевизионната програма. Аудио-средата е придружена от светлинните ефекти на ежедневието – включване и изключване на лампите, присвяткването на екрана. Обичайните ритуали на напълно разнородни семейства се преплитат в една акустична и визуална повърхност – плоскостта на живота в тази малка социална единица, каквато представлява жилищният блок и която свободно може да се мултиплицира до размерите на всеобща социална хореография, колкото многоезична и разнородна, толкова и единна в оразмеряващото я  пространство.  Ходът, който Доминик Юбер ползва да инсценира драматургията на ежедневието в частните жилища на града, не акумулира нищо повече от това, което показва на повърхността. Това не е непременно критика или слабост. Но както баналното бързо се изчерпва, така и тук чисто техническата сложност на този „спектакъл” предизвиква много повече внимание от резултатите, които неговата драматургична схема произвежда.

            Случайните градски ситуации като пространство на въображението, желания, очаквания, страхове, фантазни проекции и пр. са чудесно и креативно развихрени в проекта на аржентинския артист Мариано Пенсоти “sometimes I think I can see you”.   На близката метростанция на четири екрана се появяват нови и нови коментари с описания на хора на платформата, „предсказания”, „техни” мисли, чувства…  като че наблюдавани от невидима, но всевиждаща и всезнаеща инстанция. Зад нея всъщност стоят четирима берлински писатели, които в реално време описват това, което виждат, надофантазират го, както всеки си фантазира, наблюдавайки хората, с които случайно е попаднал заедно на спирката или в метрото, и го примесват с  фиктивна статистика от рода на „тук всеки ден 45 789 изречения остават неизказани”. Отвреме навреме изваждат някой исторически детайл за мястото и придават забавяща ритъма лиричност в това разнородно текстово и в крайна сметка социално  пространство, в което като търсещ поглед периодично се прокрадва изречението „понякога ми се струва, че те виждам”.  Акцията създава ентусиазирана общност от нейните „обекти” и „зрители”, които започват да се забелязват, да се смеят един на друг и накрая съвсем влизат в ситуацията, изпявайки на незнаен рожденик „Честит рожден ден!”, защото на екрана стои, че „мъжът с коженото яке и очила” има празник. Форма, която би могла да се нарече перформативно писане и която не само създава ситуации на пресечната точка между реално и фикционално, но много добре улавя това, което се случва в мислите ни на подобни места. 

ТЕАТЪРЪТ

Неслучайно този дълъг и разнообразен маршрут отвежда финално към покрива на театъра „Хебел ам Уфер” за последната акция, подготвена от немския режисьор и съ-куратор на фестивала Щефан Кеги (Римини Протокол). В стаичката под него гостоприемно ни  приема един слепец – „натурчик”. , който се впуска в много откровен разказ за образа на града в съзнанието му, останал запечатан отпреди десетина години, когато е загубил зрението си.  Накрая се качваме на самия покрив на сградата, където нашият „домакин” изпълнява песен за неговия невидим за нас град. А ние вдишваме, усещаме, чуваме и виждаме разстлалия се под луната и нас градски пейзаж по по-различен начин, в неговите множество пластове и истории, като сцена и същевременно пространство, свободно за премрежени възможности. 

            И така кръгът се затваря. Защото именно въпросът за възможностите на театъра, за неговите потенциални функции в съотношение с града стои в основата на фестивала „Паралелни градове”. Това е проект, който произлиза от един траен ангажимент на „Хебел ам Уфер” да преосмисля града Берлин и изобщо градското днес през нови търсения в изпълнителските изкуства. Един от теоретиците на този ангажимент Дирк Бекер го концептуализира като развиване на една „когнитивна наука за социалното”, която намира своите проекции и в публичната сфера и пространство, и в изкуствата, науката и пр. Представата за театър, застъпена тук, му придава функцията да стимулира индивидуалните възприятийни способности спрямо механизмите на възпроизвеждане на значение, ред и идентичност в дадено общество, като ги поставя на изпитание, „изпробва” ги, врязвайки в тях прекъсвания, излизане от обичайния ритъм и рутина.  Доколкото театърът като артистична практика се съхрани неинструментализиран и запази свободни валенции за творческо въображение, подобен проект вдъхновява и съдържа потенциала да поддържа собственото ни ситуиране в града като житейско, функционално, социално и символно пространство в креативно напрежение.       

Ангелина Георгиева